Двамата едвам се събраха на малкото му легло в скромната
квартира. Неговите крака винаги бяха извън желязната рамка, а тя
винаги спеше на гърдите му, свита сякаш на кълбо в прегръдката му.
И все пак въпреки физическите неудобства след плътските наслади,
Сретан чувстваше, че за пръв път в живота оправдава името си. Не
знаеше как, но едно нещо беше проработило снощи като хората, в
тая катастрофалната вечер, и той се прибра с нея в миниатюрния си
апартамент под наем. Сега как да си саркастичен коментатор в ефир,
като си щастлив. Това си е направо невъзможно. Стресна го
мобилния му. Дори в просъница позна мелодията. С нея звънеше
само Йото. Беше от игра на която Сретан постоянно го биеше и му
навираше това в лицето при всеки удобен случай. Погледна
часовника преди да вдигне. Бяха заспали премалели от умора преди
час.
- Живота не е честен, копеле! Аз спечелих купата, а ти-момичето! Пак
си напред, мамка ти.
- Затова ли ми звънна, мамка ти?
Ако човек не знаеше, че са най-добри приятели, отстрани слушайки
ги щеше да предположи, че се мразят.
- Айде, буди свидната, оправете се, ха-ха и след час идвам да ви
взема. Отиваме да ви почерпя по случая. А вие да ми наврете
любовта си в лицето, че да се почувствам пак неудачник. Сутринта се
събудих и се чудя кво ми липсва, и после се сетих.
- Майната ти, Йото! - захили се Сретан.
- Айде, час, не закъснявай!

Хвърли телефона на купчината им дрехи на пода. Прегърна я отново
и сгуши лице в косите и.
- Йото иска да се фука?
- Мхм.
- Харесвам пакета с приятели с който идваш в комплект. Не съм се
набутала със ситния щрифт.
- Пхаххаа. Кафе? Закуска?
- Да, моля.
Целуна вратлето и и стана. Да. Определено можеше да живее така, да
заспива така и да се буди така...